27 април 2025
Тази публикация е предназначена за избран кръг читатели, които ми задаваха въпроси за загубата на “фискален суверенитет”. Коректно е да отбележа, че по-голямата част от макроикономическите опасения всъщност бяха в обратната посока: че правителството ще загуби благоразумие в провеждане на бюджетна политика, защото ще получи повече свобода (повече “фискален суверенитет”?) да харчи парите на данъкоплатците и да задлъжнява. Но в същото време от една група читатели, макар и по-малобройна, пристигнаха и въпроси, които мога да обобщя със следния цитат от читател:
Въпрос:
“Ако предположим, че повечето държави от еврозоната, които ние броим за богати, си живеят със сериозен държавен дълг и няма революции, то явно този дълг е бил инвестиран…. Това не означава ли, че ние няма как да наваксаме разликата, примерно чрез разумно емитиране на правилно инвестиран дълг… Защото политиката на ЕЦБ е запазване на стабилност и, разбира се, съобразена с по-големите икономики?”
Отговор:
Логиката на въпроса е следната: Богатите държави имат дълг, там се живее добре, значи явно дългът е бил инвестиран разумно. Не можем ли и ние да наваксаме чрез добре управляван дълг? Това принципно е рационален въпрос. Въпреки че допусканията в него не са подкрепени от силно изразен консенсус в икономическата теория, този въпрос засяга основен риск: дали институциите и правовият ред в България са достатъчно стабилни, за да гарантират, че емитиран дълг наистина ще бъде разумно инвестиран. Вероятно читателят ще се изненада, че отговорът започва не от икономическата политика, а от нещо по-дълбоко: от върховенството на закона (правовия ред) и защитата на свободата на гражданите (истинския смисъл на “суверенитет”).
Какво е истински суверенитет?
Националният суверенитет традиционно означава правото на държавата да управлява сама себе си, без външна намеса. Но в едно свободно общество суверенитетът има два слоя:
🛡️ Външен суверенитет — независимост от външни сили.
⚖️ Вътрешен суверенитет — защита на гражданите от собствената власт чрез върховенство на правото и конституционни ограничения.
Истинският национален суверенитет е производен на индивидуалния суверенитет — той служи на свободата на гражданите, а не на властовите интереси на държавния апарат.
Конституцията не просто организира властта, а я ограничава — за да защити човека от властта.
Какво означава върховенство на закона?
В официалния превод на европейските договори “rule of law” на български е преведено като “правова държава”. Този привидно дребен технически детайл е уловен от Красен Станчев в анализ от юни 2024 за това какво разкрива преводът на тези две думи за философията на българското държавно управление и конституционен ред - като цяло какво пази отделния човек от собственото му правителство. Преводът “правова държава” е може би формално верен, но заменя дълбокото съдържание на “rule of law”. Върховенството на закона означава, че никой — нито държавата, нито правителството — не стои над закона. Законът защитава свободата на човека, а не удобството на управляващите. Това разбиране е фундаментално за Европейския съюз — и е залегнало в Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС).
Договорът за функционирането на ЕС укрепва суверенитета на гражданите и държавите членки по три ключови начина:
(1) Общи стандарти: така се гарантира, че основни права не зависят само от националното правителство.
(2) Двойна защита: гражданите имат правото да търсят защита както на национално, така и на европейско ниво.
(3) По-силна глобална позиция: обединени, държавите могат да защитават ефективно икономическите и политическите си интереси.
В този смисъл ЕС е съюз на суверенни граждани и нации, които са избрали да защитават свободата си заедно, а не поотделно. Суверенитетът, който започва от свободата на човека, не се губи в съюз, а по-скоро се укрепва. Затова загубата на “фискален суверенитет” от едно правителство със съмнителни стандарти за бюджетна дисциплина всъщност е получаване на допълнителен суверенитет на гражданите - свобода да планират живота и бизнеса си.
Разбира се, всичко това са принципни положения. Прилагането им в българската политическа реалност е наситено с много рискове. Както писах в публикациите за бюджетната дисциплина, както сега, така и в еврозоната, българското правителство рискува да загуби благоразумие в харчовете.
Тези рискове се усилват от самозаблудата, че България влиза в еврозоната като устойчива демокрация, базирана на правов ред.
Затова завършвам тази публикация с въпрос, който никой не ми зададе, а пък за мен лично е най-важният. Влизането в еврозоната ще отслаби ли натиска за вътрешни реформи в България за постигане на правов ред? Ще загубим ли механизъм за натиск върху българската власт да се само-реформира в посока върховенство на закона, справедливост и свобода за отделния човек? Ще бъдем приети почти формално, геополитически може би, без да изпълняваме условията за правова демократична държава, но след това какво? Такива ли ще си останем или ще намерим вътрешни сили да направим България устойчива демокрация? Или сега фокусът са външните заплахи, пък по-нататък ще му мислим? Няма ли да бъде катастрофа да приемем, че защитата от външни агресори и защитата на правовия ред са две различни задачи?